Новата роля на Кръстю Лафазанов е на Мел в „Семейство Едисън от 2-ро авеню“ на Нийл Саймън – нюйоркчанин, прехвърлил средната възраст, който изведнъж се оказва безработен и изхвърлен от борда на бизнеса. Като съпругата Една, която взима в свои ръце проблемите и драмите, в спектакъла на Антон Угринов се развихря Емануела Шкодрева. Премиерното представление поставя ново начало в летоброенето на възродения Театър „Азарян“ в НДК, а Лафазанов продължава да обикаля България и света с моноспектакъла си „Комикадзе на кръстюпът“ по сценарий и режисура на съпругата му Елена Лафазанова, която вече е в по-добрия свят.
– Дали Мел за вас е поредният образ на малкия човек с големите проблеми, господин Лафазанов?
– Той е от обикновените средностатистически хора, които доста са изстрадали – като всички нас. Вярно е, че живее на 14-ия етаж в един от най-хубавите небостъргачи в Ню Йорк, но това не му пречи да се сблъсква с абсурдите в живота. А те се отразяват върху отношенията с жена му Една, която се опитва да върже двата края. Да се изнервиш и скапеш от бита не е само българско явление.
– Кога сте се чувствал най-близо до битието на подобен герой?
– Когато останахме без работа през пандемията. За щастие, колегите в щата на театрите получаваха заплати, но при някои от нас, артистите на свободна практика, тази криза доведе до притеснения и дори до психически аномалии. Много съм благодарен на Елена, която за моята 60-годишнина ми подари моноспектакъла с някои от любимите ми роли „Пълнолудие – отложен живот“ и стендъп комедията „Комикадзе на кръстюпът“. Театрите затвориха, но нощните клубове останаха отворени, а ние трябваше да се изхранваме. Защото с Елена останахме без нищо. После започнаха да пускат публиката на 50 процента, да ни плащат с 50 процента по-малко, въпреки че играехме на 100 процента. Но се преодолява, човек трябва и това да изтърпи. Когато си притиснат до стената, търсиш изход и се хващаш за сламка, което пък води до следващи препятствия. Абе, параграф 22.
– Но вие отдавна избрахте да сте свободен артист.
– Губиш едно, получаваш друго. В държавната трупа всичко е подредено, а в частната си и гардеробиер, и художник, и шофьор. Но свободата, както казва Дон Кихот, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. Няма нищо по-добро от това сам да подбираш персонажи и режисьори. И да си отдъхваш, когато искаш – въпреки че далеч не веднага стана точно така, както си го мислих. Е, тук и сега вече се случва – аз казвам какво да играя, правят програми спрямо моите ангажименти, позволявам си, когато реша, да снимам филми. Сам съм си господар. А синът ми Георги Крис стана моят продуцент. Решихме го заедно след всичките усложнения с някои продуценти.
– Нима и вас са ви лъгали?
– И са ме лъгали, и са ме мамили. Трябва да се отървем от подобни хора. От лошотиите, от пошлотиите, за да не си цапаме душите. Много е важно да имаш спокойствието да работиш, а не да знаеш, че те заблуждават. В нашия бизнес все по-често става ясно, че най-важното е да си честен, да уважаваш труда на другия и да не гледаш само печалбата. Тогава те търсят много повече, защото си почтен. Георги Крис постига много в продуцентството, върши неща, които аз не мога.
– Все пак е израснал в Народния театър, където вие играхте години наред.
– А и великият режисьор Робърт Стуруа му е кръстник.
– Как се стигна до това духовно родство?
– Докато репетирахме „Дванайсета нощ“ с този гениален театрал – той е изумителна енциклопедична и усмихната личност, бях единственият с включен джиесем. Стуруа ми разреши да не го изключвам, тъй като Елена вече беше в края на деветия месец. След премиерата Стуруа поднесе на всеки от екипа различен подарък, съобразен с личните му интереси. На мен ми подари албум на Брьогел и каза: „Искам да стана кръстник на твоя син“. По-късно му изпратихме кръщелно свидетелство. Толкова хубаво, толкова запомнящо се.
– Приятно ли се работеше със Стуруа?
– Като в приказка. До три часа сутринта. Не искам да обидя никого, партнирал съм си с прекрасни режисьори. Но Стуруа е дълбок кладенец, от който колкото и по много да пиеш, той остава все така пълен. Невероятно преживяване. Като с Иржи Менцел, който така изиграваше всички персонажи на репетициите в Сатирата, че не можехме да откъснем очите си от него. Благодарение на тези хора усетих, че се докосвам до нещо велико, което дълго съм търсил и най-сетне съм го открил и получил. Така е и при общуването ми с професор Иван Газдов – щастлив съм с приятелството му, а в картините му виждам висшия пилотаж, към който все още се стремя на сцената: елегантен щрих, тънка ирония, смисъл, изведен по най-деликатния и философски начин.
– Обикаляте Европа, за да радвате сънародници с „Комикадзе на кръстюпът“. Какви са емоциите по време на турнетата ви?
– В Германия представих „Комикадзето“ в 26 града. Някъде имаше толкова много зрители, че поискаха второ представление – 10 минути след финала на първото, защото залите са заети по график. А после, въпреки цялата умора, не можех да откажа разговори с публиката – след тях се усещам облагороден и възроден, разбирам, че работата ми има смисъл. Хората споделяха по колко пъти са ме гледали в Народния театър, в Сатирата, в „Улицата“, в другите постановки на Теди Москов, в спектаклите на Сашо Морфов… Искаха отново да преживеем нещо заедно, а това е най-ценното. Някои ме питаха: „Помниш ли, когато изпуснахме самолета на летището еди-къде си?“. Е, не помня – толкова хора, толкова текстове.
– Дали някога ви е било яд, че дядо ви, който години наред работи в САЩ, в крайна сметка се прибира в България – можехте да се родите в Америка.
– Ходихме с Елена в Щатите, играхме, но не е нашето място. Ние сме по-романтични, а там главно се печелят пари. С нея доста попътувахме в Италия – запазеният дух в малките градчета е неповторим, може би го долавяхме от предишен живот. Всеки от нас е номад, но красотата на света винаги трябва да бъде споделена.
– Имаше ви проблеми вашето семейство покрай „американската връзка“ на дядо ви?
– О, да, и още как. Въпреки че дядо ми е бил наемен работник. Големи проблеми ни създаваха, но кой не ги е имал? Много страдаха, малко блажиха.
– Казвате, че пандемията отложи живота ни, но и вие, и аз сме от изгубеното поколение на 80-те, така че донякъде сме свикнали с този екзистенциален стил.
– Преди 10 ноември със сетивата си долавяхме, че нещо ни липсва – свободата. Но когато я получихме, не знаехме как да я използваме.
– Тогава от ВИТИЗ обаче ходехте по фестивали в чужбина.
– Така беше. И вярвахме, че ще дойде по-красиво време. А то все не идваше и не идваше. Още го чакаме, защото днес едно лошо замени друго лошо. Дали ще го дочакаме? Е, най-после имаме свободата да говорим. Но дали винаги знаем какво да кажем на хората така, че да го усетят не само с ума, но и със сърцето си. Различната публика иска различно – комедия, драма, трагедия, чалга…
– Как успяхте да се опазите от диктата на егото, което е толкова пагубно за артиста?
– Когато виждаш негативните проявления на егото у другите, осъзнаваш, че трябва да предпазиш себе си. Ако ги видиш, разбира се. Така се дистанцираш от онова, което не харесваш. А всъщност сме толкова крехки. Няма да забравя как животът ми се преобърна, когато през 2002-а направих перитонит и едвам ме отърваха. Тогава усетих, че има много по-важни неща от борбата за роли, хонорари, слава. Животът ни виси на косъмче. И в подобни мигове се чудиш на всички болни амбиции, на всички мераци за прецакване – толкова е дребно. Човек трябва да се радва на всеки миг. Винаги цитирам прочетеното върху гроба на монах в Атон: „Бързайте да правите добро“. Тези думи сякаш преобърнаха представите ми за съществуването. Трябва да има морал и чистота между хората. Но не се разбира, като че ли всичко е точно обратното. Като че ли всеки гледа да ти развали живота, да те накара да се чувстваш зле. Започнеш ли да мислиш само за себе си, става фатално.
– Мислите ли, че политиците се откриват във вашите сатирични социални образи, дали се виждат какви карикатури са?
– Може би. Въпреки че всеки вижда другия, казвайки си „Това е той, не съм аз“. Но образът, примерно, от „Да, господин премиер“, не е огледало на единствен политик, а на цялата им каста. Карикатури, от които хората страдат жестоко. Страшно безобразие. Его, жажда за власт, за заграбване. Всичко най-лошо, което може да се сетите, се събира във висшата управляваща класа. Не знам защо така се получава. Вероятно между тях също има нормални хора, но поне засега не се разбира. Може би има личности, които мислят правилно, но не им се дава възможност да действат.
– Някога опитвали ли са да ви изкушат с място в избирателни листи?
– Да, но никога не ме е блазнило. Винаги съм имал чувството, че ако отида сред тях, ще стана като тях.
– Снимахте ли нещо ново напоследък в киното?
– Разминах се с ролята на Тодор Живков в италиански филм. В една от сцените комунистически лидер от Рим се среща с Тодор Живков, а точно тогава са събитията в Чехия. Три пъти ходих на кастинг и го спечелих – не знам защо, но никога в живота си не бях печелил кастинг. Този път успях. Но се оказа, че снимките в НДК са в ден, в който имам представление в Германия. Може да е било за добро. Никога не мисля, че съм изпуснал нещо. Знам, че Господ нарежда нещата така, както трябва да бъдат. А скоро трябва да излезе първият български християнски филм – „Широко отворени очи“. История с много добро отношение към оцърковените хора, огряни от вярата. Играя духовен съветник на един от по-младите герои. Сериозен филм, не е шега работа да покажеш силата на вярата, на това, че сме тук, за да се учим, тъй като следва нещо друго.
В Смолян семейството му живее два месеца в банка
Комитетът за култура забранява учениците на Юлия Огнянова да бъдат назначени в театъра под Родопите
Жените имат централни и решаващи роли в живота на Кръстю Лафазанов. Той е първолак, когато Катя Папазова, създател и ръководител на прочутата детска театрална трупа във Варна „Златното ключе“, обяснява на родителите му, че е много артистичен. Той се присъединява към връстниците си в драм състава и оттам нататък пътят в живота му е предопределен. Баба му мечтае Кръстю да стане инженер, а майка му – да го види като доктор, но това не й пречи да го придружава на всички кръгове от приемните изпити във ВИТИЗ. Именно на един от тях тя вижда красавица от Бургас с бяла рокля и го съветва да я ухажва. Лафазанов й отговаря, че не е достатъчно красив и няма самочувствие. Но после, когато вече са студенти, колега от Етиопия – снажен афроамериканец, събира в режисьорски откъс Кръстю и Елена Начева, за да не се разделят през следващите почти 40 години.
Във ВИТИЗ започва и знаменитото приятелство на Лафазанов с Теди Москов, Мая Новоселска, Лео Капон, Александър Морфов. Още тогава Лафазанов и Мая Новоселска майсторят изумителните си импровизации в клоунадата, които навсякъде по света биха ги превърнали в знаменитости. За да репетират, закарват декор в дома на Теди Москов, който остава седмици наред. Отдадени са на изкуството си денонощно. „Къци е гений на импровизациите“, категоричен е и до днес Теди Москов.
Тяхната учителка във ВИТИЗ, легендарната Юлия Огнянова, буквално ги омагьосва. „Тя беше невероятно деликатен човек. Отглеждаше ни като свои деца, възпитавайки ни с историите от собствения й живот, които звучаха като приказки. И така ни омагьоса, че когато ни извика да правим трупа в Смолян, ние с Елена зарязахме родната ми къща във Варна, и барабар с дъщеря ни Елица хукнахме към Родопите. Натоварихме багажа на един тир, тъй като директорът на театъра обеща апартамент с балкон, от който се вижда планината. Но ни настаниха, уж временно, в стая от местната банка“. Междувременно от Комитета за култура – тогава няма ресорно министерство, забраняват на същия този директор да назначава куклените актьори в щата. Три месеца по-късно директорката на финансовата институция пък най-безцеремонно гони Лафазанови от банковия уют и семейството се настанява, пак уж временно, в общежитие.
В крайна сметка Юлия Огнянова успява да „изтегли“ всичките си ученици в София. Приключенията им с тази невероятна жена сякаш нямат край. Когато тя поставя „Процесът“ по Кафка в някогашната зала 2 на НДК – днес Театър „Азарян“, Лафазанов играе с маска. Но на едно от представленията не нацелва правилната крачка и се цапардосва в декора. Вече пред публиката сваля маската и се чува едно дружно „Иии“ – лицето му е в кръв, но той дори не е усетил, че е разбил носа си. После Юлия Огнянова му се кара – защо се е залял така гадно с червена боя. Както казва големият Джоко Росич за Лафазанов, Кръстю може да играе всичко – от магарето Мокси, през дойката в „Ромео и Жулиета“ до парадоксалните персонажи в „Улицата“ и „Комиците“.
Албена АТАНАСОВА
