Веселина Господинова е дъщеря на един от най-обичаните актьори от близкото минало Кирил Господинов – познат на поколения зрители като Баш Майстора. Тя също е актриса и от години живее в Нидерландия. Има две деца и две кучета, и пази куп спомени както за баща си, така и за майка си – театроведа Мирослава Кортенска. Разговаряме с нея за приятелството и предателството, за паметта и забравата, изкуството, истината и лъжата, за скъпите на сърцето й хора, за срещите с Армен Джигарханян и Рей Чарлз в раздрънкан софийски асансьор.
– Веселина, как едно бедно българче от варненското село Гроздьово, какъвто е баща ви Кирил Господинов, стига до върховете на актьорската слава?
– Баща ми е роден на 24 май 1934 г. във варненското село Гроздьово. Майка му Елена е била домакиня, баща му – бъчвар. Семейството било многодетно и изключително бедно, често дори не са си и дояждали. Когато дядо отива да запише сина си в общината, планира да го кръсти на свой роднина, който го е венчал. Но чиновникът не разрешава. Казва му: „Не! На такъв светъл празник – Деня на славянската писменост и култура, се е появило момчето. Или Кирил или Методий“ – и така са го кръстили Кирил. На 14-годишна възраст татко отива с каруца да се запише в театралната трупа в Провадия. А никой от неговите роднини не е знаел какво е кино или театър. Само един негов чичо бил ходил някога си на цирк. Чак когато баща ми нашумява с фурора, който предизвиква филмът „Тримата от запаса“, на село започва да се говори за „наш Кире“. Често ми разказваше смешно-тъжна история.
Един негов роднина, прост дюлгерин, пита баба ми:
– Ама, Елено, ко работи наш Киро у София, ма?
– Артист в театъра е.
– Артист, артист, ама ко работи?
Като младеж обаче сбъдва и друга своя мечта – става моряк, което много малко хора го знаят. Обикаля света, ходил е къде ли не… Никога обаче не се е възползвал от известността си да отиде в ЦК на БКП при Тодор Живков да иска апартамент или кола. Живееше на едно таванче близо до Съюза на филмовите дейци, за да бъде близо до приятелите си. Караше винаги някакви суперстари коли. Единственият път, когато отива за помощ при някой от големците, е заради Антон Горчев. Татко моли Павел Писарев – тогава шеф на „Българска кинематография“, да му даде волгата си, за да отидат двамата с чичо Тони на село. Пристигат в Гроздьово, едва тогава всички на село се убеждават каква звезда е станал „наш Киро“. Буквално онемяват: „Ама как така Парцалев ти е приятел? Ама как Горчев е с тебе?“. Не могат да повярват.
– А как се запознават с майка ви Мирослава Кортенска?
– Разликата във възрастта им е голяма – цели 25 години. Аз всъщност съм четвърто поколение актриса. Прадядо и прабаба Стефан и Веса Кортенски са известни в тези среди. Дядо Гриша и баба Красимира Куманова също минават по този път. Те са били много близки приятели на Стоянка Мутафова, на Георги Парцалев и обикаляли постоянно по турнета. Мама и баба ми Краси, която я ражда млада, страшно много са си приличали. Ама поразително, били са като две капки вода. Баба играела с Георги Парцелев някаква пиеса в малък град. Наложило се някой да замести отсъстваща актриса. Тогава мама слага нейната перука, облича се като нея и излиза на сцената. Така се случва, по ирония на съдбата, в залата да е и баща ми. Запознават се и това е началото на тяхната голяма любов. Всички роднини на майка ми са били против връзката, тъй като татко е почти на възрастта на баба. Влюбените обаче решават да избягат и то чак в Москва. Мама прави дисертация там, а вече е била бременна с мен, татко тръгва с нея. За да узаконят връзката си, сключват граждански брак. Татко кани за кум добрия си приятел – великия Армен Джигарханян. Венчават се в адски студ – минус 42 градуса. Майка ми е с един ужасен бял пуловер вместо с булчинска рокля. Въобще – кошмарна история.
Междувременно се раждам аз. Прабаба ми, на която съм кръстена, е първата актриса, изиграла на сцената Албена. Тя е била и приятелка с Йордан Йовков, притежавах и нейна снимка с подпис на писателя. Татко искал да ме кръсти на майка си Елена, но мама надделяла и продължих името на прабаба Веса.
– Армен Джигарханян колко пъти е идвал във вашия дом?
– Няколко пъти. Взе участие в предпоследния филм на татко – „Дон Кихот се завръща“ (2001 г.), заедно с Таня Лолова, Стефан Данаилов, Досьо Досев, Вълчо Камарашев. Баща ми получи малка, но много характерна роля на придворен. Присъствах на снимките на „Дон Кихот се завръща“ в Мелник, в Кордопуловата къща, както и в Белоградчик. Армен изигра ролята на Санчо Панса, а сценарист и изпълнител на главната роля беше Василий Ливанов. Джигарханян беше невероятен човек, космополитен. Пращаше на баща ми всеки месец популярното дисидентско списание „Огоньок“.
– Покрай известните си родители съм сигурен, че сте имали безкрайно много интересни случки…
– Израснах буквално до сцената. Усещах тази неповторима атмосфера, както се казва – „дишах театрален прах“. Целият афиш го знаех наизуст. Имам чувството, че съм живяла в някаква друга реалност, която изобщо не кореспондира с днешната. Колко яки веселби си правеха приятелите на баща ми, пеееха се песни, рецитираха се стихове, разиграваха се етюди от популярни филми и спектакли, имаше и здрави запивки… Вкъщи винаги имаше хора.
Между другото, с великия Рей Чарлз имах любопитно преживяване като дете. Можете ли да си представите – отваряш асансьора, а вътре самият ТОЙ? Е, това ми се случи на живо. Рей явно беше дошъл на гости на някого в блока. Но аз затворих вратата! От ужас, от притеснение…
– Как си обяснявате огромния успех на филма „Баш майстора“ сега, от дистанцията на годините?
– Държа да уточня – любимата роля на татко в киното изобщо не е тази на Рангел Лелин. Харесваше си повече тази на Спас от „Шведските крале“. В театъра се гордееше с превъплъщението си в Боримечката.
Едно от важните обстоятелства, допринесли за успеха на „Баш майстора“, е и това, че баща ми се отнася към героя си като негов адвокат. Той не го мрази, нито пък му се присмива. Обича го и го показва такъв, какъвто е. Ние сами през всичките тези години на социализма сме отгледали Баш майстора и продължаваме да го дундуркаме този тарикат, който винаги ще те прецака. Даже съм си имала работа с подобни простаци.
Татко градеше своите образи от живия живот – гледане и крадене на характери. Знаете ли кой е истинският Баш майстор? Това е един негов чичо – прост дюлгерин. Ама абсолютен образ – с мрежичката на косата, с мустачките. От същия човек „краде“ и ластика, с който привързва портфейла си. Образ от Гроздьово, сложен на екрана. Друг ефектен номер – при гаврътването на чашата с ракия да придържа шапката си откъм тила, е взет „назаем“ от друга строителна бригада. Татко тогава сам отива на зъболекар да „облече“ два предни зъба с метал.
– След 1989 г. настъпиха тежки времена и за киното. Как се отразиха те на баща ви?
– Тогава потъна много сериозно финансово. Откри в блока си магазинче. Нарече го „Пескара“ – в този италиански град живееше голям негов приятел – Антонио. Продаваше и сандвичи на работещите на метростанция „Константин Величков“. Така спаси тогава брат ми Николай и снаха ми Ива. Виждах обаче как не може да се справи с парите, стоката… Няма да го забравя как седеше на стол зад щанда и правеше кафе и сандвичи. Най-много се измъчваше от недоумяващите погледи на работниците. Те не можеха да повярват, че Баш майстора им продава хляб и хамбургски салам. Бизнесът обаче не потръгна. През 1993 г. баща ми затвори магазина.
– Сам ли решава да се откаже от киното и театъра?
– Беше го решил отдавна – навърши ли 60 години, да се пенсионира и да се махне от София. Така и стори – разпродаде всичко, което имаше в столицата и се прибра във Варна. За съжаление, и там го чакаше неприятна изненада. Отива да гледа някаква пиеса, на която е поканен от колеги. На входа го спира директорката на театъра и му казва: „Аз не ви познавам! Трябва да си купите билет!“. Тази обида буквално го смаза. Не можа да я понесе. Закани се никога повече да не стъпи в театъра. Отиде си обиден и огорчен от този свят. Много му липсваше театърът. До невъзможност. До такава степен, че го болеше. Баща ми всяка вечер към 18:50 ставаше и почваше да прави нещо. Да разиграва етюди, сценки, с ръце, с мимики играеше, сърцето му започваше да бие по друг начин. Сякаш се подготвяше за спектакъла, който започва в 19:00. Завесата се вдига. Публиката, залата, усещането за свещенодействие. Тези неща как да се забравят? А и възможно ли е? Аз самата имам слонска памет. Баща ми ме тренираше от малка с негови текстове да му подавам реплики. Така се случи и с ролята му на д-р Ранк. През една студена варненска зима му помагах да научи репликите. Виждах как загубата на способността му бързо да запомня, го убиваше. Не можеше да се побере в кожата си, защото мисълта му беше само в текста. Казваше ми: „Не мога, тате, да живея без театъра!“.
Наблюдавах как силата на таланта може да бъде победена от мозъка. Беше жестока битка. Неговата лебедова песен в театъра се оказа пиесата „Нора“ на Хенрик Ибсен във Варненския театър. Ролята на доктор Ранк е изключително трудна. А той тогава вече не помнеше текстовете.
– Как всъщност протекоха последните години от живота му?
– Бяха тежки. Баща ми взимаше пенсия от 120 лв. Случвало се е да кара цял ден само на хляб и сирене. Получава хонорар за филма „Другият наш възможен живот“ (2004 г.), снимат в Димитровград с Иван Иванов и Ванчето Цветкова. Снима каквото снима и оттам хваща влака за Пловдив. По същото време аз бях там на гости на дядо и баба. Седях на прозореца, пушех… Гледам по едно време по улицата се задава татко с моряшка фланелка (просълзява се). Накупил ми кашпи с цветя от пазара, натоварил се, мъкне ги. Никога няма да забравя. Седнахме на терасата. Започна: „Ох, Весчи, платиха ми. Ходих до пазара в Димитровград и понеже знам колко обичаш саксии, ти донесох 6“. Посадихме цветята, а той ми повтаряше, че трябва да търся смирение със себе си. Сломила ли го беше вече болестта, или наистина беше намерил смирението – не знам. В ушите си все още чувам като ехо думите, които повтаряше, докато седяхме на балкона и ровехме в саксиите: „Смири се, по-леко ще ти стане на душата“. И накрая: „Весе, никой не иска да ме чуе. Ни брат ти, нито Маргаритка. Ти си най-малката, но знай: искам, тате, да ме погребете в гроба на баба ти Елена“. Това беше и последната ни среща. Повече не го видях. Явно е предчувствал, че краят е близко. Няколко месеца по-късно почина. Абсолютно сам. Намерил го беше братовчед ни Дечко.
Случи се така, че по същото време и аз бях наблизо. Гостувахме във Варна със спектакъла „Декамерон“ на Сашо Морфов. Нямах мобилен телефон. Бях дала на баща ми номера на една колежка – Жани Иванова. Ако има нужда от нещо – да ми се обади. Когато го намират, виждат паднало до него листче, на което пише „Веси“ и написан номер. Звънят на скъпата ми Жани, тя сега живее в Америка, и й казват: „Да знаеш, баща ти почина“.
Вижте какво нещо – в часовете, когато е бил на прага на смъртта, аз съм била само на няколко километра от него. Все едно ме е викал, за да се прости с мен (плаче). Такова съвпадение… Никога няма да забравя обстановката в стаята. Портретът на мама беше закачен над миндерчето, което си беше донесъл от село и на което седеше. На стената беше и портретът на Васил Левски. На масата винаги стоеше любимата му книга – „Записки по българските въстания“. Там беше и телефонът. И до ден днешен помня номера: 052258570.
– Сънувате ли го понякога?
– Често сънувам как разговарям с него. Винаги се надигаше бавно от миндерчето си, почесваше черните си вежди и вдигаше слушалката на тъмно винения домашен телефон. Всяко негово действие беше благо наблюдавано от портрета на баба Елена, под който на ръка беше написал „Мама“.
Казваше ми:
– Да, Весчи, кажи, тате?
Приповдигнато му разказвах за своите проблеми и на финала разговорът София – Варна, приключваше с:
– Винаги можеш да дойдеш при мен.
Често се сещам колко пъти съм му се обаждала…
Погребахме татко в гробището на град Тервел. Неговото последно желание беше такова. Там е гробът на майка му. Каква съдба! И двамата ми родители си отидоха на 68-годишна възраст. Погребението на мама се случи точно в деня от календара, в който почина и татко – 19 април. Единствената църква, която ме прие да направя поклонението, защото имаше пандемия от коронавирус, беше „Света Параскева“. В същата църква са ме кръщавали мен навремето.
Бях на прага на смъртта, но ме спаси вярата
В Ниделнаддия, където живея от 2019 г., разбрах истински какво мога
С моята душа се случи нещо опустошително в последните 4 години. Наложи се да емигрирам през март 2019 г. Чувствам се перфектно вече. Обувам си белите кецове, обличам си якето и тръгвам, а никой не ме познава. Изтрих абсолютно всичко от себе си, започнах да нося други дрехи, да говоря само на английски, от време на време на немски. Чак когато се отделих от зоната си на комфорт в София, разбрах истински какво мога и какво не.
Имах много дълбок комплекс от ученическите ми години, както и от ВИТИЗ. Пълно е с хейтъри, които злословеха, че раста нагоре само заради родителите си. Но тази злоба към успелите вирее само на балканските ширини.
Докато обикалях от град на град с изложбата „Баш майстора завинаги“, която тежи 38 килограма, и още 20–30 книги в куфарчето ми на колела, отслабнах с 13 килограма. Паднаха ми два зъба, имах чувството, че съм остаряла с поне 20 години. Хранех се само с аплодисменти, нови последователи, разтреперани от вълнение хора на улицата. Допуснах основна грешка – не планирай, живей тук и сега. Досега тази максима само я говорех, а сега вече я играя.
После дойдоха още препятствия. Изкарах в Нидерландия трите вълни на коронавируса. Бях на прага на смъртта. Живеех сама в един забутан хотел в продължение на цели 55 дни. Спаси ме вярата.
Децата ми сега учаат нидерланския език и култура в едно от най-красивите кътчета на Европа – в Маастрихт. Казах им: „Скъпи мои, сега оттук започва вашият реален живот“. Започваш от нулата и постигаш абсолютно всичко сам – това е истината. В училището на дъщеря ми Вивиан, която е на 10 години, както и във футболния й тим, и треньорът и учителят, когато контактуват с мен по мейла, използват само български език. Това е уважение, нали? В първия ден, когато Виви постъпи, в клас й дали да чете някаква история за наш Иванчо. И тя чела страничка-две. В това холандско училище. Класната им поздравява децата с „Добър ден“ на 21 езика! Защото толкова са националностите на възпитаниците в паралелката й. Вивиан е малко копие на майка ми Мирослава Кортенска. Учи няколко езика наведнъж, звезда е на футболния „Маастрихт“ и бъдеща такава на българския футбол. Тя притежава уникален хъс и спортна злоба, с което превъзхожда останалите.
Синът ми Кирил е на 13, отличен музикант е. Свири на флейта, както и в една пънкгрупа. Сега се занимава усилено с изучаването на езици и тренира кикбокс.
Милен ДИМИТРОВ
